ТЕМА: ГРАДЪТ НА ДОБРОТАТА И НАДЕЖДАТА – АХТОПОЛ

Ахтопол е малък град, но има най-богатата антична и средновековна история от селищата в Парк Странджа.
В акваторията на удобния ахтополски залив са открити каменни, оловни и железни котви. Каменните се отнасят към тракийската древност и датират от началото на I-то хилядолетие пр. Хр., оловните са от периода на древногръцката колонизация, а железните са от римската епоха и средновековието. Тук са открити и най-много и най-големи железни четирирожки от XVII - XVIII в. а също така и адмиралтейски котви с огромни размери от миналия век. От тази акватория произхожда и една дървена фигура на мъж, облечен в къс фрак - вероятно украса на мачтата на някой английски кораб от XIX в.
Отделни находки в Ахтопол – каменна брадва и керамични фрагменти – показват, че на Ахтополския полуостров е имало селище още през новокаменната и меднокаменната епоха. Откриват се и следи от траките, живели тук през бронзовата епоха и в ранножелезни векове - X - VII в. пр. Хр. Има и културни напластявания от VI - I в. пр. Хр. При свлачището недалеч от старото Гръцко училище в Ахтопол се откриват дъна от амфори от V в. и декоративни керемиди от IV в., украсени с яйцевиден орнамент (йонийска кима). При разкопки през последните години беше открита елинистическа крепостна стена и италийски амфори, произведени в Западното Средиземноморие през първата половина на I в. пр. Хр. в Ахтопол са намерени два надписа на старогръцки език, които, макар и фрагментирани, ни говорят за значението на града през V - IV в. пр. Хр. Новооткритите паметници, показват, че към края на V пр. Хр. тук вече е съществувала атинска колония (клерухия), която сигурно е носела името Агатополис – от гръцките думи „агатос” (добър) и „полис” (град). Т.е. в буквален превод това е „добрият”, „щастливият” град. Естествено под „полис” древните са разбирали не мъртвите компоненти на селището, а неговия народ, живата тъкан – неговите обитатели. Напоследък обаче румънския професор оспори тази датировка и съществуването на Атинска клерухия тук. От надписите обаче става ясно, че Агатополис е бил в близки отношения древния Одесос.
В историческата литература – стара и съвременна – обикновено на мястото на Ахтопол се локализира старото пристанище Авлеутейхос. За него се говори в античните извори, докато името „Агатополис” се среща в по-късните византийски писатели. Локализацията на Авлеотейхос, обаче, в една или друга степен и досега си остава хипотетична, докато последните находки все по-убедително ни тласкат към идеята, че Агатополис е не само средновековното, но и античното име на града. Най-значими сред тях са двата надписа, фрагментирани декрети от IV в. пр. Хр, за които вече стана дума.
В единия от каменните надписи става дума за „пратеник” от „града”, чието име не е упоменато, който трябва да отиде в Одесос (Варна). За нас е важно, че селището е наречено „град”, защото това означава, че в него е съществувала градска уредба. Всъщност това е било „полития” (град-държава). В надписа има данни, че Агатопол е бил ръководен от „еклесия” (народно събрание), наречена така по модела на Атина. От надписа става ясно, че пратениците трябвало да уредят някакви отношения на „града” с другия понтийски град Одесос (Варна). Една одесоска тетрадрахма също е открита в Ахтопол.
Вторият надпис е още по-нечетлив, но от запазените думи се разбира подобието му с първия. Тук могат да се прочетат имената на други двама пратеници, среща се и терминът „храм”. Може би този храм е бил посветен на Божеството на провлака. Дори и да не е бил колония на Атина, връзките на Агатополис и атиняните могат да се датират от около 430 г. пр. Хр. насетне и да се свържат с действията на Перикъл. Древният писател Плутарх разказва: „Перикъл напредна в Понт с един голям прекрасно екипиран флот. Той направи за гръцките градове всичко, каквото беше необходимо, за да им покаже приятелството си. А на съседните варварски народи и на техните царе и династи той показа смелостта и способността на атиняните да плават, където искат и да властвуват над цялото море.” Тези думи се потвърждават от археологическите и монетни находки. В Ахтопол е намерен кизикен от електрон (сплав от сребро и злато). Тази монета на град Кизик, разположен на южния бряг на Пропонтида (Мраморно море) е сечена в V в. пр. Хр. Оттук има и монети на тракийските царе от V - IV в. пр. Хр. От друга страна почти всички вносни керамични предмети, откривани на странджанския бряг, са произведени в Атика – областта, където се намира Атина.
Съществуват няколко емисии бронзови монети с профил на Аполон върху лицето и кукумявка върху опакото. Те имат надписи АГА, ATAQ, ATAQO. Авторитетни автори през последните години изразиха мнение, че те са сечени в странджанския Агатополис.
В самия Ахтопол все още не е намерена нито една от тези автономни агатополски монети и това ни кара да се съмняваме, че тази емисия принадлежи на странджанския град. Кизикенът, обаче, златният статер на Филип II, както и многобройните монети на тракийските царе, откривани тук, са красноречиво доказателство, че градът е бил важен търговски център през античността. Агатопол заедно с Иниада и селището „Потамя” при Синеморец са били най-близки пристанища на одриските царе през периода от V в. пр. Хр. до средата на I в.сл. Хр.
На базата на тези епиграфски, нумизматични и археологически паметници най-старата история на Агатопол може да се свърже преди всичко с местните траки от племето тини. Ние не знаем как се е казвал тракийският Агатопол. Може би в „Аулеутейхос” от периплуса на Ариан (131 г. сл. Хр.) възкръсва един тракийски топоним, означаващ „укрепен дворец” на тракийските царе. Сигурно през ранножелязната епоха този бряг, както и Салмидесоският, е бил опасен за посещаване. Хипотезата, според която територията на Аполония някъде в този район граничела с пределите на Салмидесос, не може да се приеме. Преди години на брега на река Караагач се откри надгробната епиграма на Сатюрос, син на Херагорас от Перинт. Сега в Ахтопол надписите доказват недвусмислено атинско присъствие и влияние на Одесос. Никаква следа от аполонийците не е открита досега. Значи крайбрежните траки са господствували по протежение на целия странджански бряг от Салмидесос на юг до Херсонесос (устието на Ропотамо) на север. Само под контрола на тракийските царе и династи е можело да става заселването на граждани от определени съюзни градове. Това обяснява присъствието на „възпитан в Перинт” покойник при устието на Караагач, недалеч от Лозенец, през V в. пр. Хр. Тогава Атина и Перинт са били съюзници в Първия морски съюз. Двата града, от друга страна, са били съюзници и с тракийските царе Ситалк, Севт и др. Така са се появили техни малки колонии на странджанския бряг в Ахтопол и при устията на Велека и Караагач.
В Ахтопол е открита една оброчна плочка на тракийския конник, на която е написано: "На Хероса на Провлака, посвещение от Менис заради сина му Аристобул”. Този надпис показва, че тракийският Бог-конник е бил покровител и на корабоплаването в Черно море. Той свидетелствува, че в древния Агатополис е имало светилище на „Хероса на Провлака” (Стомианос), т. ест на Босфора. На него са били принасяни жертви и оброци, за де се измоли щастливо плаване. Това е бил един вид тракийския Посейдон, тракийското морско божество.
Средновековният Агатопол сравнително често присъствува в историческите извори. За най-ранна може да се смята колоната от времето на хан Крум (812 г.), върху която е издълбано името на Агатопол като покорена крепост. В епархийския списък от времето на император Лъв Мъдри (886-912 г.) Агатопол е вече епископия под скиптъра на архиепископа на Адрианопол (Одрин). Към края на X и началото на XI в. името му фигурира в т. нар. Нов епархийски списък. През XII в. под името Агатубулис за него говори арабският географ Идриси (1100-1165 г.).
По-често градът започва да се среща в изворите, касаещи въстанието на Асен и Петър (1185-1186 г.). Както е добре известно, това въстание отхвърлило зависимостта на България от Византия. След едно тактическо отстъпление в отвъд дунавските земи през 1187 г. войските на въстаналите Асен и Петър преминали старопланинските проходи и се установили край Ахтопол. Според византийския хронист Никита Хониат една от причините за въстанието било недоволството на скотовъдците българи. Те били претоварени с данъци в натура. Тъй като странджанското население се е състояло в голямата си част от скотовъдци, можем да бъдем сигурни, че освободителната мисия на Асен и Петър е срещнала широка подкрепа в този район. В 1206 г. странджанският регион около Агатопол пострадал от кръстоносците на Хенрих Фландърски, брат на известния като пленник Балдуин. По-късно в 1263 г. българският цар Константин-Асен минал през Агатопол и разгромил византийците при Виза в южните поли на Странджа. Византийският пълководец Михаил Глава Тарханиот превзел града и други крепости в планината. След това, по време на смутните години за България при въстанието на Ивайло, Агатопол останал в ръцете на ромеите. Към този период се отнася и споменаването на Агатопол като отлично пристанище в най-стария италиански портулан, който датира от 1296 г.
В началото на ХІV век Агатопол е сред крепостите, подчинени от българския цар Теодор Светослав Тертер. През 1316 г. градът се споменава в една грамота на Андроник II Палеолог, който разрешава на търговците от Монемвасия (град в днешна южна Гърция) да търгуват с животни и да ги внасят от Агатопол в Цариград без данъци. Съществува един документ от същото време (1315 г.), с който цариградският патриарх забранява на епископа на Агатопол да узурпира титлата митрополит, защото тогава градът е бил в български ръце. Тези църковни крамоли продължават и за 1381 г. откриваме разпоредба, с която пък вселенският патриарх Нил забранява на епископа на Одрин да простира правата си над Агатополската епископия. Известни са имената на епископите на Агатопол: Макарий (1315 г.) и Игнатий, който в 1355 г. подписал акта на Вселенската патриаршия за брака на император Йоан V Палеолог и Кераца, дъщеря на българския цар Иван Александър.
След смъртта на Георги II Тертер през 1322 г. и края на Тертеровата династия Агатопол минал във византийски ръце. Според едни автори в 1324 г. при Михаил III Шишман (1323-1330 г.) градът става български, а според други - границата през 1324 г. е минавала по линията Пловдив-Черномен-Созопол. Във всеки случай в началото на царуването на Иван Александър (1331 г.) Агатопол е бил византийски и след битката при Русокастро на 18 юли 1332 г. заедно с цялото Южно Черноморие влязъл в пределите на Второто Българско царство. Тук са намерени сребърни и медни монети на Иван Александър и на сина му Михаил.
През есента на 1366 г. Агатопол бил първият град, превзет от зеления граф Амедей VI Савойски. На 4 октомври неговият флот от западноевропейски наемници подложил на двумесечна обсада граничната крепост и през март 1367 год. успял да я предаде на ромеите. След тази дата историческите събития стават още по-динамични. През 1368 г. старата тракийска столица Виза пада в ръцете на турците и на следващата година тукашното митрополитско седалище се премества в Месемврия. През 1369 г. под турска власт пада Одрин и 20 години по-късно одринската митрополия се премества в Агатопол. Във вътрешна Странджа се разиграват съдбоносни събития. Недалеч оттук, в околностите на Одрин, през 1371 г. надеждата на християнския изток угасва след поражението на Вълкашин и Углеш. През 1396 г. Агатопол временно е превзет от турците, а между 1413 и 1453 г. става хинтерланд на Константинопол, т.ест. заедно с другите южночерноморски градове и селища Созопол, Пиргос (Бургас), Анхиало и Месемврия, остава последна балканска територия на Православието. Косвено това се потвърждава от сметководната книга на венецианеца Джакомо Бадоер, който извършил осем търговски операции в Агатопол. Окончателно градът пада в турски ръце в началото на 1453 г. Тогава един белербег (турски военачалник) завзема последните снабдителни пунктове, изпращащи по море храни на Константинопол.
През 1498 г., според един турски документ за търговията със сол, в Агатопол са живеели 158 семейства. Населението е описано поименно по махали (13 на брой) с имената на свещениците. Сред тях с универсалните християнски имена могат да се прочетат и чисто български като Слав, Влад и др. Тогава градът е бил център на нахия (околия) в кааза (окръг) Анхиало, в която влизали 12 села. Градът продължава да бъде „касаба” (градски център) и през XVI век. Затова е налице „законник за пазара” и „законник за пристанището” на османотурски език. Те регламентират таксите и налозите и местната и презморската търговия.
Когато през XVII в. оттук минава турският пътешественик Евлия Челеби Ахтебули е наречен „разрушена крепост”. През следващите векове той е нанесен върху всички карти на Черно море и продължава да бъде седалище на епископ.
В края на XVIII в. Венцел фон Броняр съобщава за 200 къщи, а според Георг Енехолм през 1829 г. Агатопол имал 310 къщи. Тогава все още тук е било седалището на митрополита, но същата година Агатополската митрополия се сляла със Созополския църковен център и по-късно се нарича Сузоагатополска митрополия. През 1845 г. френският пътешественик Ксавие д'Омер дьо Хел е преброил 600 къщи. Ето неговите думи за Ахтебули: „Най-важен е риболовът в началото на септември. Броят на скумрията и паламуда, които се ловят тогава е впечатляващ. Още се забелязва в това място една широка крепостна стена, чийто фрагменти са разпръснати между къщите... Разхождайки се по брега на пристанищния залив, ние открихме многобройни парчета от мраморни колони, които служат за привързване на лодките. Това са вероятно единствените останки от античната гръцка колония Агатополис...”
По време на Преображенското въстание в 1903 г. Агатопол бил казалийски център и наброявал 400 къщи. До Балканската война (1912 г.) в удобното Ахтополско пристанище домували много лодки и гражданите му имали 45 кораба. Между тях имало 10 - 15 тонни платноходи и три кораба с водоизместимост от 1000 до 3000 тона. Те плавали не само в Черно море. Маршрутите им достигали чак Беломорските и Средиземноморските пристанища. За сезонния лов на паламуд, турук и скумрия ахтополци разполагали с 16 аламана.
След Балканската война в 1914 г. гръцкото население напуснало Ахтопол и тук се заселили източно тракийски български бежанци от Бунархисар, Яна, Виза, Сереген, Чонгара, Блаца и др. През октомври 1918 г. стихиен пожар унищожил Ахтопол. Изгоряла и голямата митрополитска църква „Успение Богородично”, разположена върху най-високата част на полуострова в средата на старата крепост. Тя е била архиепископска катедрала през XIV -XV в. Ахтополци се лишили и от другата голяма църква, чийто патрон бил Свети Димитър. Изгледът на стария град е запазен върху една цветна литография. На нея се виждат двуетажни и многоетажни сгради, пристанищно скеле, платноходи и лодки в движение.
За съжаление след стихийния пожар от 1918 г. в града (предизвикан, според писателя Петко Росен, от един корумпиран бирник) са оцелели само църквата „Възнесение Господне” от 1796 г. и частично манастирската църква „Свети Яни” („Свети Иван Предтеча”), чийто най-ранен строителен етап се датира през XII век.
На мястото на стария град се изгражда новият Ахтопол. Преброяването в 1926 г. регистрира 1095 жители. В 1937 г. тук живеят 252 домакинства и градчето има 981 жители. Поминъкът е земеделие, скотовъдство, въглищарство и дърводобив. Преселниците усвояват и морските професии като стават гемиджии и рибари. Сега има около 250 къщи. Допреди няколко десетилетия тук е имало крайна гара на теснолинейка, свързваща пристанищния град със село Кости по долината на река Велека. Предназначена е била за извозване на дървен материал.

Крепостната стена на Агатопол - Въпреки че крепостните съоръжения на Агатопол - стени и полукръгли кули - са били разрушени твърде рано (по сведения на Евлия Челеби - XVII в.), голяма част от тях и сега могат да се видят. На отделни места запазената част от крепостта достига 7 - 8 м. В частта си върху провлака стената е широка 3,30 м заедно с допълнителното удебеляване. На североизточния бряг е по тънка - 1,50 - 2 м. Зидарията е смесена - ломен камък с две лица и пълнеж от хоросан и по-дребни камъни. Редовете камъни се редуват с пет редови пояси от тухли. Начинът на градеж позволява крепостта да бъде датирана най-общо през V - VI в. сл. Хр. При сондажни проучвания близо да тази ранносредновековна стена е била открита и тракийска крепостна стена от по-големи камъни с кална спойка, както и културни пластове от началото на I в. пр. Хр.

Църквата „Възнесение Господне" - разположена е в североизточния край на полуострова, близо до морския бряг. В план е еднокорабна (17 x 7 м., височина 2,30 м. от външния терен; дебелина на стените 90 см.). Зидарията е от ломен камък, подреден с широки фуги, измазани с хоросан. Конструкцията е укрепена с два реда дървени пояси (сантрачи). Има четирискатен стряховиден покрив и не може да се отличи от странджанските жилищни сгради. За това допринася и липсата на очертана от източната външна страна апеида.
Подът е вкопан с 50 см под външното ниво - характерен белег на много църкви, строени през османското робство. Таванът е обкован с дъски, имитиращи засводяване. Пространството се осветява отгоре.
Интериорът е характерен с широката си апсида, плавно засводена отгоре. Тук има стенопис - „Богородица ширшая небес с младенеца”, разположен в кръгъл медальон. Божията майка е заобиколена от облаци с червени краища. Под нея има композиция „Светото причастие”. Под тази сцена следва дарителски надпис на гръцки език, който съобщава, че „Небесния свод е направен на 17 ноември 1796 г.” Следва едно неясно име на ктитор и изразът „чрез иждевението на благочестивите християни в Агатопол.”
Лентата с надписа отделя долния фриз, който се състои от ред светци, а под светото причастие има стенописно изображение на двоен кръст с разпятие.
Стенописите в ахтополската църква са всъщност най-старият паметник на странджанската живописна школа, достигнал до нас. За съжаление живописецът не се е подписал, но от икони ние знаем името на иконописеца Йоан от Ахтопол, работил точно в периода, от който датират стенописите в църквата „Възнесение Господне”.

Манастирският католикон „Свети Яни" (Свети Иван Предтеча) сега не съществува. Останки от манастирския комплекс се намират на южния ахтополски нос, в най-високата му част, над стръмния морски бряг. В литературата е описана само апсидната част, която е била оригинална с несиметричното си разположение. Едни от изследователите предполагат, че тази манастирска църква е била трикорабна, а други я смятат за еднокорабна. Този проблем могат да разрешат само едни бъдещи археологически разкопки. Правените сондажи тук са показали, че в културните пластове има керамика от XI - XII в. и това съвпада с предположението, че най-старият строителен период се отнася към XII в.

Херосът на Провлака - мраморна оброчна плоча със слабо изразена трапецовидна форма (18 x 21 x 4,5 см.). В релефното поле е изобразен препускащ конник, който замахва с копие. Над изображението има надпис: „На Хероса на Провлака (Стомианос)”, а под конника е продължението: „Менис за сина си Аристобул (посвещава този) оброк”.